Поетът с ватенката на 90 години

На 7 май 2020 г. се навършват 90 години от рождението на големия българския поет Пеньо Пенев, наричан често „Поетът с ватенката“. Животът му е изтъкан от премеждия, разочарования и трудности. Страда от хронична депресия, а в последните години от живота си и от алкохолизъм. Негов кумир е Владимир Маяковски. Много факти от живота и смъртта му остават в тайна дълги години, за да се използва неговото име от пропагандата само като символ на комунистическата борба.

Пеньо Пенев е роден на 7 май 1930 г. в с. Добромирка, Севлиевско . Учи в гимназия в Севлиево. Участва в бригадирското движение в Димитровград, като става негов бард, пишейки едни от най-романтичните и възторжени стихове за „новия живот“, близки по звучене до най-добрите стихотворения на Никола Вапцаров. Работи като журналист във в. „Димитровградска правда“. По-късно е редактор във в. „Стършел“.

За пръв път печата през 1947 г., но поради липсата на „пробивност“ и „адаптивност“ остава встрани от издателствата, където за негова сметка шестват посредствеността и партийната лоялност. Автор е на стихосбирките „Добро утро, хора!“ (1956), „Ние от двадесетия век. Димитровград. Стихотворения“(1959) и „Стихотворения“ (1961) (посмъртно).

След много житейски изпитания, лутания и тежка депресия Пеньо Пенев се самоубива в нощта на 26-и срещу 27-и април 1959 г. в хотелска стая №18 на хотел „Москва“ в Димитровград. В нарочно предсмъртно писмо до началника на Окръжното управление на милицията в града Пенев снема отговорността за своята смърт от своите близки и познати. Въпреки това по-късно става ясно, че поетът е силно разочарован от реалността, в която е принуден да живее след „Великата промяна“ – лансирането в литературата на посредствени „творци“ с „ангажирана“ поезия или публицистика, липсата на перспектива за обикновените хора, включително за създателите на Града на младежта (Димитровград) и дори раздаването на новите жилище на партийни функционери, милиционерски началници и всякакви други „заслужили другаре“.

Самият той в последните години на своя живот тъне в нищета, като няма средства за лечението на своето дете и продължава от идването си в града да живее в тясна квартира на Жилфонд под наем. Разочарован от тази „нова“ действителност и от крушението на идеалите си за тържеството на новия Човек, но без да се отказва от своя силен хуманизъм и социална ангажираност, Пенев предпочита да приеме смъртта като последен и най-значим протест срещу всички недостатъци на т.нар. „социализъм“ по негово време.

Това е причината самоубийството му да се пази почти в тайна от недолюбващата го власт, макар широката общественост да продължава години след това да се интересува кой и защо е довел до смъртта този певец на човечността, любовта и светлия идеализъм.

Има два брака и един син.

В Димитровград има музей, посветен на живота и творчеството на Пеньо Пенев. На негово име са наречени градската библиотека и паркът „Пеньо Пенев“ в града, където е поставен и паметник на този бележит представител на българската поезия от периода на т.нар. „социалистически реализъм“.

През 1962 г. е удостоен с Димитровска награда за литература за стихосбирката му „Стихотворения“. През 1970 г. е обявен за Почетен гражданин на Димитровград. От 1970 г. Община Димитровград учредява Национална литературна награда „Пеньо Пенев“. Присъжда се веднъж на 2 години, в рамките на дните на поезията „Пеньо Пенев“, които се провеждат около рождения ден на поета – 7 май.

Планираните културни мероприятия за провеждане на Дните на поезията "Пеньо Пенев" през тази година са отложени за неопределено време, заради усложнената епидемиологична обстановка.

ПЪТЕКА

Тъжен залез кърви над гората

като прясна отворена рана.

С тъжен ромон звъни на житата

светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,

плаче вятърът – сбогом навеки!

Свечерява сега, свечерява

над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,

всяка бърза и търси човека…

И аз имах пътека любима,

и аз някога имах пътека!

Още крачка – и ето го края! –

Извървяна е тя, извървяна…

Какво с мене ще стане, не зная,

но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,

дори погледа кротък на мама.

Имах всичко… и всичко загубих –

няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш – така по-добре е,

нищо в нашите дни не е вечно!

И най-милото ще отмилее,

и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,

всяка нежност крий удари груби. –

Нека никога нищичко няма,

за да няма какво да се губи!

Всеки огън гори – догорява,

никой извор во век не извира.

Туй, което цъфти – прецъфтява,

туй, което се ражда – умира.

Всеки друм става тесен за двама,

всяка радост е бременна с мъка.

Нека никога срещи да няма,

за да няма след тях и разлъка!

… Догорелият ден над гората

нека само кърви като рана…

Нека тъжно звъни на житата

светозарната сребърна пяна…

Източник: dolap.bg

Facebook коментари

Коментари в сайта

Последни новини