Въпросът за определяне, очертаване и маркетиране на българските винени райони може без преувеличение да получи вечен статут в организацията на българския лозаро-винарски сектор. Поставянето му на дневен ред винаги идва в ключови за развитието на лозарството и винопроизводството моменти и ако сега отново коментираме районирането, явно това не е случайно. Това посочват от Българската асоциация на винените професионалисти (БАВП) в материал, касаещ виненото райониране в България. 

Намираме се в началото на необичайно десетилетие, стартирало с пандемия, социална изолация, прогнози за икономическа криза, дестабилизация на международните пазари, намаляване на влиянието и значението на традиционните канали за дистрибуция на вино, опит за създаване на нови канали и приемане на нови стратегии за привличане на потребителите. Анализаторите в сектора настоятелно търсят надеждно решение, което да позволи преминаване през кризата с минимални загуби и най-вече със съхранен ресурс за развитие. Любопитно е, че в настоящата ситуация никой не предлага универсални инструменти, а се разчита основно на иновативни стратегии или използването на познати ресурси по нов начин, според адв. Ивана Мурджева, член на БАВП.

В един стар учебник по икономика, който набляга повече на психологията, отколкото на статистиката, се казва, че изходът от състояние на криза е възможен при наличие на предварително създадена надеждна организация, а ако такава липсва, е необходимо силно креативно действие отвъд познатите решения. С какво разполагаме ние? За съжаление трябва да признаем липсата и на двете. Организация за преодоляване на кризи нямаме, а силното креативно и колективно действие така и не овладяхме. Остава да се обърнем към наличния ресурс и да го използваме стратегически, извличайки уроци от натрупаната история. Тук ще се опитам да се аргументирам защо един важен инструмент, с който разполагаме и който може да бъде полезен в настоящата ситуация, е районирането. Използването на районирането като кризисен инструмент ще позволи постигането на няколко много важни антикризисни цели:

• Преодоляване на недостига на канали за дистрибуция чрез създаване на нови канали или по-интензивно използване на вече възникнали нови канали;
• Използване на нова маркетингова стратегия;
• Контролиране на свръхпроизводството;
• Запазване на поминъка в ключови лозарски райони чрез насочване на целево подпомагане;
• Насърчаване на сдружаването при малките производители.

Тук задължително трябва да посочим, че периферното и практически латентно състояние на българските лозарски райони към този момент за първи път може да бъде определено като преимущество, а не като недостатък. Липсата на административна практика, на консервативни правила за наблюдение и контрол в районите, на изграден пазарен образ и установен в годините маркетингов подход, най-общо казано, липсата на  традиция в този случай би позволила използването на районирането като гъвкав ресурс. Но за да стане възможно това, е необходимо да се познава задълбочено историята на очертаване на районите в страната като процес – с всички несгоди и преодолени спънки. Казано по друг начин, за да използваме един инструмент, трябва да познаваме функционалните му характеристики и опитите, извършени с него в предходни периоди.

Важно е също така развитието на лозарството и винарството да бъде поставено в правилния исторически, икономически и политически контекст, за да са ясни механизмите на външно влияние и въздействие при използване на съответните инструменти за управление.

Началото, 1933 г.

За първи път въпросът за районирането на лозарството в България се поставя в началото на 30-те години на миналия XX век. По това време земеделието е основен отрасъл за страната. В него са заети 2,5 милиона души, или 41% от населението. Общият брой на земеделските стопанства е близо 800 000, като собствеността е преобладаващо частна. Стопанствата са предимно малки, като най-много са тези, които обработват от 30 до 50 дка. Наблюдава се раздробяване на собствеността, което намира обяснение в концентрацията на населението в селата, по-слабото развитие на промишлеността и липсата на работни места в градовете. Сортовата структура на лозята е доминирана от памид 45 на сто, гъмза 19 на сто и димят 12 на сто, следвани от шевка 2 на сто, мавруд 2 на сто, червен мискет, виненка и т.н.

В този период икономиката и земеделието на страната са тясно свързани със световното стопанство. България не остава защитена и понася щетите от най-голямата икономическа криза, започнала през 1929 г. Голямата депресия обхваща всички икономически сектори и се определя като криза на свръхпроизводството, на влиянието на монополите, неправилна или ненавременна намеса на държавата и допуснати грешки в монетарната политика. В резултат на намалената покупателна способност и повишената безработица се стига до срив на пазарите на селскостопански продукти, като цените падат с почти 60 процента.

Независимо от силния спад на цените обемът на производството в земеделските стопанства в България не намалява. Това се обяснява с инертността на производителите, слабата им готовност да променят начина си на работа в състояние на икономически промени и, разбира се, с факта, че това са основно представители на малката собственост, силно ангажирана с осигуряването на прехраната в семействата – повече, отколкото с инвестиране и съхраняване на поминъка. През 1930 г. с цел да се спре спадът на цените и да се стабилизира селското стопанство, се създава държавна дирекция Храноизнос като монополно държавно предприятие, което има за цел да изкупува произведените земеделски продукти на по-висока цена и да ги предлага на външните пазари на конкурентни цени, като разликата се поема от държавния бюджет. По-късно, за да се ограничат загубите за бюджета, се допуска изкупуването да се извършва и от частни лица, което води до спекула и задълбочаване на кризата. Производителите търпят значителни щети, цените на вътрешния пазар спекулативно се повишават. Мярката се оказва неуспешна.

През 1933 г. лозаро-винарският сектор в страната влиза в криза. Очертават се тежки икономически последици в резултат на свиването на пазарите, намаляването на цените и свръхпроизводството. Посочва се, че българските вина не са конкурентни, не са добре посрещнати на външните пазари, определяни са като бедни на екстракт, бедни на киселини, бедни на багрилна материя. Сортовата структура на лозята е неконкурентна, сортовете са високодобивни, но не могат да осигурят получаването на вина, които да се търгуват успешно. За целта държавата приема план и започва райониране на страната със следните основни цели:

1. Подобряване на сортовата структура;
2. Повишаване на качеството и конкурентоспособността;
3. Защита и насърчаване на износа;
4. Нарастване на интереса към консумация на качествени вина на вътрешния пазар;
5. Протекция и/или развитие на вътрешния пазар;
6. Повишаване на икономическия интерес от страна на производителите към производство на вина с висока добавена стойност;
7. Оптимизиране на районирането.

През 1935 г. е приета Наредба-закон за уреждане на засаждането на нови лозя и попълване на съществуващите.

Концепцията за райониране и дейностите по него се обмислят и осъществяват на държавно ниво. Районите в страната се определят на базата на изработена ампелографска карта и се очертават в зависимост от подходящите условия за отглеждане на различните сортове. Практически това е очертаване от гледна точка на пригодността за отглеждане на насажденията. Районирането не е поставено на основата на тероарната специфичност на регионите, такава, каквато я познаваме днес. Очертаването е възприемано като необходима кризисна мярка, която трябва да осигури ресурс в дългосрочен план за спасяване на сектора от последиците от икономическата криза. Очертани са 15 района, различни по големина, в които се предприема насърчаване към отглеждане на строго определени сортове.

Много е важно правилно да бъдат посочени и обсъдени намесата на държавата в сектора и опитът й да повлияе на пазара. Мерките по изкупуване на продукция и предприетото по-късно райониране са именно кризисните мерки, допуснали по изключение намесата на държавата в иначе суверенния либерален пазар. 

По време на Голямата депресия настъпва съществена промяна в отношението към възможностите за намесата на държавата на пазара. Въпросът става много актуален и се обсъжда в българските политически и икономически среди още от началото на стопанската криза през 1930 г. В България тезата е следната – за страни с липсата на традиции и опит, със слабо развита стопанска структура, изключително земеделски, с доминираща дребна собственост, с консервативните, бедни и слабо просветени производители и дребни занаятчии, които са огромната част от стопански активното население в страната, със зараждаща се индустрия, много по-голям обсег и значение имат протекционизмът и другите мерки за пряко насърчаване и повишаване на производството. Тук се посочва разликата с индустриалните страни, където държавната намеса се налага повече за премахване недостатъците от диспропорциите на пазара. Все повече застъпници има тезата на Кейнс, че за да се запази високо ниво на заетостта, трябва да се осигури намесата на държавата. Държавата трябва да увеличава бюджетния дефицит, т.е. да увеличава разходите си, когато икономиката забавя своето развитие, тъй като частният сектор не може да инвестира достатъчно, за да запази производството на нормално ниво и да извади стопанството от депресията.

Кризисните мерки в лозаро-винарския сектор, предприети в периода 1930 - 1935 г., са продиктувани именно от възприемането на тази позиция. Държавата се намесва, като се опитва да създаде предпоставки за повишаване на конкурентността на вината, да повиши стойността им, като задейства механизма за формиране на добавена стойност, да намали свръхпроизводството и да запази поминъка по места, като трансформира сортовата структура и насърчи засаждането на сортове, специфични за всеки отделен район.

Освен че действа като кризисна мярка, започналото през 1935 райониране създава основа за същинското оформяне на районите в страната. Този процес продължава през годините, като докрай водещо ще остане административното начало – и като движещ фактор, и като концепция при очертаването. Положеното начало показва, че районирането, когато не почива на традиции в районите, а е ръководено чрез административна намеса от страна на държавата, може да бъде използвано като кризисна мярка. Подчертано обръщам вниманието върху това обстоятелство с оглед необходимостта към днешна дата правилно да изберем кризисните мерки, така че да постигнем дългосрочно стабилизиране. Парадоксално, но липсата на традиция прави инструмента райониране гъвкав и подходящ за прилагане при кризисни ситуации. Разбира се, въвеждането на районирането и режима за засаждане на нови лозя не е уникално решение за България. То е възприето на базата на опита в европейските страни, като, разбира се, ние не можем да възприемем и приложим традицията в районирането, а по-скоро опита в ограничаването на засаждането на винени лозя. В Испания ограничаването на засаждането е възприето през 1932 г., във Франция - през 1931.

Как продължава районирането в България след 1935 г.? Очаквайте продължение.

Автор: адв. Ивана Мурджева