Две години след края на Руско-турската освободителна война (1877–1878), през юни 1880 г., е приет законът, който въвежда лева като официална българска парична единица, а стотинката – като неин по-малък номинал. Дебатите в Народното събрание около името са оживени и разнопосочни.

Стефан Стамболов дори заявява: „Мисля, че най-хубавите названия са ‘франк’ и ‘сантим’, защото парите на всичкия свят трябва да бъдат еднакви … Аз желая да бъдат названията такива, каквито са и във Франция“. 

Стопанското развитие на младата държава налага бързо въвеждане на българските монети и банкноти. Въпреки това те се появяват едва през 1881 г., след като са отсечени във Виена – бронзови от 2, 5 и 10 стотинки и сребърни от 1, 2 и 5 лева. Златните номинали (10, 20 и 100 лева) се отсичат чак в началото на 90-те години на XIX век. Още по-късно, едва през 1885 г., в Лондон са отпечатани първите хартиени банкноти от 20 и 50 лева. Населението ги посреща с недоверие заради липсата на златно или сребърно покритие. Затова в обращение продължават да се използват турски лири и грошове, френски франкове и други европейски пари.

Още с въвеждането си левът е приравнен по стойност към френския франк. През 1897 г. правителството на Константин Стоилов и финансовият министър Иван Евстратиев Гешов официално въвеждат златния стандарт – 1 лев се равнява на 0,290323 грама злато.

Само две години по-късно първата финансова криза в историята на България (1899–1902) принуждава БНБ да замени златното обезпечение със сребърно. Преживените през първата половина на ХХ век войни и национални катастрофи довеждат страната до сериозна финансова нестабилност. Левът вече се печата без покритие, а след Първата световна война инфлацията става неудържима – един долар достига над 140 лева.

Кратката стабилизация е последвана от световната икономическа криза през 1929 г. (Голямата депресия), която отново разклаща доверието в българската валута. По време на Втората световна война левът се обезценява драстично, а в обращение се появяват т.нар. „военни банкноти“ с минимално покритие.

След преврата през 1944 г. новата власт национализира банките и премахва
валутния пазар. Първата следвоенна парична реформа заменя старите банкноти с нови при строги ограничения. Банкнотите, емитирани след 1944 г., са от 20 и 500 лева – последните преди провъзгласяването на България за Народна република (1946 г.).

Съгласно специално Министерско постановление всички банкноти и бонове са извадени от обращение, а физическите лица имат право да получат до 2000 нови лева, като сумите до 200 лева се обменят 1:1. Средствата над този лимит остават блокирани, т.е. фактически в полза на банката. Влоговете на частни лица над 2000 лева се обменят при курс 4:1. Частните фирми и сдружения получават лимит до 50% от фонд „Работна заплата“ за предходния месец, но не повече от 35 000 лева.

Ограниченията не засягат държавните предприятия, които обменят паричните си наличности в пълен размер. Втората стъпка в реформата е приемането на закона за еднократния данък върху имуществата, приет няколко дни след деноминацията. Той засяга физическите лица с влогове над 15 000 лева, като данъкът е прогресивен – от 5% за 20 000 лева до 70% за суми над 2 милиона. Чрез тези две „бързи“ мерки държавата изземва значителни средства от гражданите и частния сектор и едновременно намалява паричната маса в обращение от 76 млрд. лева в началото на реформата до 25 млрд. към края на март.

Въведената след 1947 г. еднобанкова система, която е характерна за комунистическите държави, не само противоречи на основните принципи на съвременната икономика, но и престава да функционира като традиционна банкова институция. Лишена от конкуренция и пазарни стимули, тя цели крайно демонетаризиране и опростяване на паричната система, което води до неизбежни дефицити в производството и търговската мрежа. Част от тежестта се поема от купонната система, характерна за военновременни
и кризисни периоди, но тя не може да осигури нормална среда за икономически растеж извън условията на извънредност.

Растящата инфлация принуждава правителството да пуска в обращение все повече книжни пари. Външният дълг достига 11 млрд. лева, а вътрешният – 71 млрд., което налага емитирането на нов народен заем, известен като „Заем на свободата“. Чрез него Отечественият фронт цели да покрие военните разходи в заключителната фаза на войната, да намали бюджетния дефицит и да овладее инфлацията.

Паралелно с това държавата подготвя условията за ударна национализация на частните фирми и банки. В Хасково, както и в други градове, през пролетта на 1948 г. се пристъпва към ликвидация на клоновете на Българска търговска банка и Кредитно акционерно дружество „Доверие“.

Комисия от трима служители на БНБ приема балансовите отчети на бившите частни банки и образува нови фондове. Натрупаните капитали са значителни: 160 млн. лева влогове на граждани, 70 млн. на предприятия, 9 млн. детски влогове, 2,5 млн. на кооперации и 12,5 млн. на фондове, учреждения и сдружения – общо около четвърт милиард лева спестявания само в град Хасково. Едва малка част от тези средства са „върнати“ за ползване на влогодателите. 

Същевременно Постановление на МС № 19 (ДВ, бр. 39 от 18.02.1948 г.) разпорежда всички задължения на национализираните предприятия да бъдат прехвърлени върху бившите им собственици и техните семейства. Новите директори на одържавените предприятия препращат писмата за погасяване на дългове към хора, останали без доходи, спестявания и работа.
Хиперинфлацията, която народната власт се опитва да овладее през пролетта на 1947 г., довежда много семейства до болезнения избор да раздадат наличните си пари на близки или да изгубят всичките си спестявания. Повечето хора отказват да приемат такива суми от страх да не бъдат обвинени в злоупотреба. Затова дни наред хиляди домакинства изгарят обезценените банкноти в печките си. 

След реформата от 1947 г. българската парична система продължава да бъде подложена на последователни трансформации, които отразяват икономическите и политическите процеси в страната. Следващата голяма деноминация е извършена през 1952 г., когато правителството на Народната република предприема нова парична реформа с цел да овладее инфлацията, да изземе натрупаните в частния сектор средства и да укрепи
централизираната икономическа система. Обменът се извършва при силно

рестриктивни условия: парите в обращение се заменят в съотношение 100:1 за населението и 200:1 за предприятията, като се въвеждат и лимити за размера на средствата, които гражданите могат да обменят. Тази реформа окончателно затвърждава ролята на държавата като единствен регулатор на паричните потоци и задълбочава процеса на демонетаризация, характерен за плановата икономика. 

През 1962 г. е извършена нова деноминация, която има по-скоро технически характер, но отново е белязана от идеологическите цели на режима. Левът е преизчислен в съотношение 10:1, като реформата е представена като „стабилизационна мярка“, целяща да улесни разчетите и да подчертае „успехите“ на социалистическата икономика. Въпреки това реалната покупателна способност на населението остава ограничена, а наличието на хронични дефицити в търговската мрежа показва, че паричните реформи не могат да компенсират структурните слабости на централизираната система.
Цялата социалистическа икономика функционира в условията на фактическа неплатежоспособност на държавата през почти всички четири десетилетия на тоталитарния режим. За да избегне официалното признаване на колапса на финансовата система, ръководството на страната прибягва последователно до различни извънредни мерки: изземване на наличните активи на граждани, частни предприятия и организации; разпродажба на значителна част от златния резерв на БНБ (около 32 тона);
опити за икономическо и политическо сближаване със СССР, включително
предложения за сливане; както и емитиране на нов външен валутен дълг в края на 70-те години. Натрупването на този дълг, в комбинация с ниската производителност, хроничните дефицити и липсата на валутни приходи, прави неговото обслужване практически невъзможно. В началото на 80-те години България вече изпитва сериозни затруднения при плащането на външните си задължения, а през 1987–1989 г. страната навлиза в състояние на пълна финансова несъстоятелност. Това довежда до  неизбежния мораториум върху външния дълг, официално обявен от председателя на Държавния съвет Петър Младенов в края на 1989 г.
След падането на комунизма левът остава нестабилен. Най-драматичният момент настъпва през 1996–1997 г., когато банкови фалити и икономически срив довеждат до хиперинфлация. През януари 1997 г. един долар струва близо 3000 лева, а месечната инфлация достига 242%. Настъпилата хиперинфлация налага премахването на три нули – последната деноминация, която преживява левът в своята почти 150-годишна история.
Последната голяма деноминация в ХХ век е тази от 1999 г., извършена в условията на тежка икономическа криза и хиперинфлация, разразила се през 1996–1997 г. Въвеждането на валутния борд и фиксирането на лева към германската марка налагат преизчисляване на паричната единица в съотношение 1000:1. Тази реформа има стабилизиращ ефект и поставя началото на нов етап в развитието на българската финансова система, ориентиран към пазарни механизми, прозрачност и
макроикономическа дисциплина. За разлика от предходните деноминации, които имат конфискационен характер, реформата от 1999 г. цели възстановяване на доверието в националната валута и създаване на условия за икономическа стабилизация. 

Историята на лева, преминал през войни, стопански кризи, политически сътресения и хиперинфлация, е повече от история на една валута – тя е огледало на българския живот. В неговите възходи и сривове личат тревогите, надеждите и упоритостта на поколения българи. Левът ни напомня, че стабилността никога не идва даром, а се изгражда бавно - с политическа воля, икономическа дисциплина и доверие, което трудно се печели и лесно се губи.

Красимира Узунова, Веселина Узунова