Вносът на работна ръка е неизбежен, но далеч не е панацея за дефицитите на пазара на труда

От гледната точка на един родител в Перник развихрилият се тази седмица спор пречат ли чуждите работници, или спасяват положението, е излишен - за него разликата е между това да има детско отделение или да трябва да тича до София за всяка по-висока температура. В МБАЛ „Рахила Ангелова“ работят 14 лекари от чужбина - Индия, Судан, Сомалия, Турция, Ирак. В неврологичното отделение екипът е от трима българи и шестима чуждестранни лекари. „Различни култури, езици, но обща кауза – пациентът“, казва в един репортаж на БНТ от тези дни д-р Даниела Стойчева, началник на отделението.

През 2025 г. България е внесла близо 50 000 работници от чужди страни, като Узбекистан, Индия, Турция и Киргизката република са най-големите донори на работна ръка. Това обаче е капка в морето – всяка година бизнесът заявява необходимост от 200-250 хил. работници. Цели сектори като туризма и селското стопанство вече не могат да функционират без вносна работна ръка. За растящ брой градове чужденците са фактор и за това ще има или няма да има градски транспорт, да работи или да затвори едно болнично отделение.

Мнозина настояват, че трябва да решаваме тези дефицити с вътрешни сили. Тези дни даже се чу абсурдното твърдение, че вносът усложнява дефицита. България обаче е с третата най-ниска безработица в ЕС (3,5% по данни на Евростат за ноември) и доста непоклатими негативи на пазара на труда. Имаме над половин милион икономически неактивни хора на възраст 15-64 навършени години, които

нито учат, нито работят,

и тази статистика не променя картината си съществено в последните години. Вижда се от данните, че дори всички неактивни българи изведнъж да тръгнат на работа и да внесем два пъти по 50 000 узбеки, индийци и киргизи, местата пак няма да свършат. Колко възможно е обаче активирането на тези вътрешни резерви?

Голяма част от вноса на работници е насочен към крайно неатрактивни сегменти от пазара на труда. Никой не иска да сменя хавлии и да мие чинии по морето. Никой не иска да работи на полето. Който имаше умения в строителството, отдавна замина за Западна Европа. Не изглежда възможно условията за тези работни места, без които не можем, да станат толкова привлекателни, че тази ситуация да се раздвижи към по-добро. За тези нископлатени позиции вносът на работна ръка няма алтернатива и трябва да бъде максимално разширен и облекчен без излишни емоции.

Много по-сложни проблеми породиха аномалиите със заплатите, натрупани през последните години на скокообразно увеличение на минималната заплата. Това увеличение се случва по неестествен начин, чрез административно наложени формули, поради което изсмуква ресурса за кореспондиращо увеличение на възнагражденията нагоре по веригата. Покрай помпането на заплатите в някои държавни сектори, малкият бизнес в десетки населени места няма никакъв шанс да привлече работна ръка. В същото време повишаването на разходите за труд вече предизвика процес по

изтегляне от България на големи работодатели,

които години наред канехме именно под този лозунг. И въпреки всичко това, заплатите извън София остават най-ниските в ЕС. Тази сложна ситуация изисква много фино настроени мерки, но управляващите се държат като слон в стъкларски магазин, наливайки допълнително напрежение с хаотични намерения за вдигане на данъци и осигуровки.

Активирането на тези, които нито учат, нито работят също е само добро пожелание, но изключително сложна задача. Част от тях са от дълги години в тази група и отдавна са загубили умения и трудови навици. България е с шестия най-висок дял в ЕС на млади (15-29 г.), които нито учат, нито работят, макар че последните данни за младежката безработица към ноември малко се подобряват и според Евростат намалява до 12,6% при 13,2 на сто през октомври. Експерти по човешки ресурси периодично коментират, че младите често подхождат към първата си работа с

нереалистични очаквания за заплащането

При младежите без образование пък интересът е нулев, независимо от заплатата, а в цели региони основният доход идва по линия на регулярните трансфери от работещите в чужбина.

В ЕС тези проблеми обикновено се адресират с данъчни и други стимули за наемане на младежи, квалификация, стажантски програми и т.н. Програмите, които се прилагат и у нас в тази посока, се радват на огромен интерес. През октомври например Агенцията по заетостта прекрати приема по проект „Младежка заетост+“ поради рекорден брой заявки и изчерпване на отделения ресурс. Традиционно голяма активност има и при ваучерите за обучение. Един такъв проект може да има голям обхват - „Младежка заетост+" до 2027 г. трябва да има 24 200 участници, от които поне 14 440 да останат на работа. Раздават се и хиляди ваучери за обучение в допълнителни дигитални и други умения. Голям беше интересът към първата

програма за завръщащи се българи,

макар че там само шумотевицата беше голяма, а обхватът е незначителен – няколкостотин младежи. Общото между всички тези проекти обаче е, че не знаем дали успяват да постигнат съществена промяна на пазара на труда или просто усвояват европейски пари, както често става. 

На този фон от структурни проблеми, вносът на работна ръка далеч не е панацея, е само най-бързият и директен начин да спасим поне туристическия сезон, инфраструктурните проекти и селското стопанство. Той обаче също далеч не е без дефицити, а администрацията действа така, сякаш разполага с космически, а не с човешки ери. От миналия май например се обещава увеличение на квотите за наемане на чужденци. Законопроектът обаче се материализира за обществено обсъждане едва тези дни. Вместо обещаните 50%, социалното министерство предлага за големите фирми

увеличение на местата за чужденци

от 20 на 25%, а за малките – от 35 на 40%, като за обекти и дейности от национално значение ще може да се наемат чужденци без ограничение. Лошото е, че облекченията вероятно ще си останат мираж, тъй като Народното събрание е пред разпускане за изборите. Едва ли едно служебно правителство ще тръгне да прави и други подобрения на чисто административно ниво, макар че те също са необходими в спешен порядък. Миналия май например в консулската ни служба в Индия имаше свободни часове за виза чак за този месец. В Агенцията по заетостта 20 служители се оправяха с 20 000 разрешителни и през октомври им отпуснаха още пет бройки, които не биха могли да наваксат дори старото натоварване, какво останало за очакваното увеличение. Ако административното задръстване се решава с тази скорост, то е обречено винаги да тича след нуждите и след една година пак да си обещаваме подобрения.

Демографията обикновено е последното място, където човек може да търси надежда по тези въпроси. И въпреки това точно там напоследък се наблюдават един-два неочаквано благоприятни обрата. От няколко години миграционните процеси обърнаха посоката си, и, макар с малко, входящият поток към страната надвишава изходящия. Все по-често се коментират и нагласите на джен Z, което предпочита България. Към това буквално в последните месеци идват данни от няколко страни за голямо оттегляне на чужди работници – българите от Германия и Великобритания се прибират в България, румънците се завръщат в Румъния, полските водопроводчици са вече в Полша и т.н. Причините за това са няколко - промени в условията на пребиваване и работа, поскъпване на живота, дискриминация, но все по-често и повишаване на доходите в родината. От ключово значение през следващите месеци и години е тези хора да бъдат обхванати от мерки, които традиционно са ахилесова пета на нашата администрация – информационни кампании, активиране, достъпна трудова ориентация, въобще – съдействие във всяко едно отношение.

ДИЛЯНА ДИМИТРОВА