На 7 февруари 1900 г. умира Петко Кирков Калоянов, по-известен като Капитан Петко войвода - български хайдушки войвода и революционер, посветил живота си на освобождението на беломорските българи и обединението им с България, защитник на Родопите, борил се за свободата на потиснатите в Османска Турция.
Ранни години
Петко войвода е роден на 18 декември (6 декември стар стил) 1844 г. в българското село Доганхисар на 26 километра от Дедеагач в Беломорска Тракия, което след Първата световна война Антантата присъжда на Гърция.
В родното му село при даскал Лефтер 15-годишният Петко се научава да пише и чете. Има 8 братя и сестри. Той е много висок и едър, силен и пъргав, но разсъдлив и с кротък нрав.
Турците убиват брат му Матю и братовчеда му Вълчо. На 6 май (Гергьовден) 1861 г. 16-годишният Петко напуска семейството си и излиза предводител на чета хайдути в гората, за да мъсти. Скоро 7-те момчета хайдути ликвидират убийците на Матю и Вълчо, както и главния виновник бахшибейския чифликчия Мехмед Кеседжи бей.
Хайдушки живот
На 16 юни 1861 г. при село Бахшибей разбиват турската полицейска потеря, водена от известен в околията с жестокостта си кърагалар (предводител), като убиват 2 и тежко раняват още неколцина турци. Османците са така респектирани от младите българи, че дълго време не смеят да излизат от Бахшибей. След още две успешни битки с потерите през август, четата им става легендарна.
На 6 януари 1863 г. една потеря от 130 души заптии и башибозуци открива и загражда деветимата хайдути край селото Исьорен в Еноската кааза. Двама се убити, а останалите са ранени и пленени. Хвърлени са в затвора в Гелибол. Организират бягство, но са заловени и преместени в Солун в затвора "Камлъкуле" (Кървава кула), известна днес като Бялата кула. След като устояват на инквизициите и отричат всичко, турците решават да ги прехвърлят в Драма. По пътя хайдутите напиват заптиите и успяват да се освободят, но скоро при една турска засада всички, освен войводата, отново са пленени.
През 1864 г. новата чета завързва едно след друго кървави сражения: на 10 юни при старата Момчилова крепост Буруград и езерото Буругьол, Ксантийско, девет дена по-късно в планината Саръкая, Маронийско, четата не само дава успешен отпор на потерите, но ги и преследва.
Одринският Вали паша изпраща срещу четата Осман ага, кърагасъ в Одрин, получил своя бинбашийски чин (хилядник) за победата си над на Ангел войвода. Въпреки че превъзхожда в жива сила 20 пъти хайдутите, Осман се отказва да гони хайдутите, опозорен е и пашата го хвърля в затвора. Следват успешни сражения с турците в планините Карлък и Шапкъна, в околностите на Гюмюрджина - на 30 август и на 28 септември.
Участие в обединението на Италия и Критското въстание (1866-1869)
През есента на 1864 г. българският войвода, привлечен от гърците за борба срещу Турция, напуска Беломорието и пристига в Атина. Тук става слушател във Военното училище, след това заминава за Италия.
В началото на 1866 г. се среща с Джузепе Гарибалди и отсяда в дома му, където двамата организират прочутата "гарибалдийска дружина" в състав от 220 италианци и 67 българи, която участва в Критското въстание. При пристигането му на остров Крит на българския революционер е възложена мисия с малък самостоятелен отряд да действа в района на планината Шилик. Тук Петко войвода отново се проявява като храбър и смел ръководител и си спечелва званието "капитан". След потушаването на въстанието напуска острова, без да капитулира пред турците. Пребивава в Александрия, в Марсилия и из Италия. За известно време се установява в Атина.
Завръщане в България
На 12 май 1869 г Капитан Петко войвода отново събира четата и от Атина тръгва по море към българския беломорски бряг. Пътьом преоблечени като низами "правят инспекция" на турският гарнизон в крепостта Сир на остров Митилин (Лесбос) и на 3 юни 1869 г. благополучно пристигат в Енос при устието на река Марица.
През лятото на 1869 г. четата пет пъти влиза в бой с турската жандармерия в околностите на Дедеагачката, Еноската и Кешанската кааза (околии) и отново успява да отблъсне турските сили.
След опит за покушение над войводата, поръчан от силния местен феодал чифликчията Хакъ бей на черкезите от село Коюшепе, през февруари на следната 1871 г. 100 души хайдути нападат и запалват селото, избити са всички черкези, а жените и децата им са прогонени.
Около месец след това Петковата дружина води бой с турците при същото село, на 18 юни — в околностите на съседното черкезко село Акходжа, и на 12 август в гората Курудаг срещу многоброен башибозук и низами. Там 22 дни ожесточено се бранят и успяват да се измъкнат, като дават само един убит и войводата е леко ранен в крака, срещу убитите от тях 30 жандарми и един юзбашия (стотник).
След поредния неуспех еноският каймакамин Тахир бей започва репресии над християнското население. През есента на 1871 г. те стават особено ожесточени, докато лично войводата на се промъква преоблечен като ходжа при Тахир бей и го "вразумява". Репресиите са прекратени.
В 1872 г. Одринският Вали паша изпраща срещу четата Арап Хасан, който скоро е пленен от Петковите четници. Животът му е пощаден срещу освобождаването на всички задържани по затворите с обвинение, че са Петкови помагачи и приятели. Пашата в Одрин само 24 часа след това освобождава всички от Одринския затвор, а на 30 юли 1872 г. каймакаминът на Фере Мустафа Сусам в свое писмо до Петко войвода го признава за "самоуправен владетел" и доброволно му плаща "данък" 6000 златни турски лири. Това де факто е капитулацията на одринския валия. Дружината се структурира със своя бойна част - "четници", тилова част - "ятаци", разузнаване - "шпиони", счетоводство - "каса", снабдена е с добро оръжие и с палатки - "чадъри" подобно на турските части. Тя фактически става въстаническа военна част в Беломорието.
Въстаници
През 1873 г. четата става въстаническа: Нарича се „Първа българска родопска дружина“, с устав (от 23 април) и печат с надпис „Тракийска Р. Бълг. дружина“ (Тракийска революционна българска дружина).
В 1874 г. на 16, 17 и 18 януари, а след това на 22 февруари в планината Чандърда, Еноско, Капитан Петко само с 15 свои хора отблъсква 120 турци.
През първата половина на 1874 г. към заптийските потери на кърагаларите се присъединяват и войскови части. През май и два пъти през юни Петковата дружина, като извършва марш по 30 км за денонощие, в един месец води бой първо с цял табор (полк) войска в Димотишко, след това с една башибозушка орда в Кърджалийско, накрая, пак с редовна войска, на 30 юни в Гюмюрджинско.
Следва нападение върху Дедеагачката железопътна станция заради издевателствата на немеца Хумберт върху работниците. Хумберт е глобен 450 златни лири и покорно спира безобразията си. Това вдига на крак Цариград и лично одринският валия предвожда 2000 души войска плюс целия башибозук и всички каймаками от вилаета срещу четата, но напълно се проваля, независимо че обявява 5000 лири награда за главата на войводата, изтормозва християнските села и изгаря гората Шейнаркурусу до родното село на Пeтко войвода Доганхисар.
Четата се оттегля към Марония, но през есента едва не става жертва на заговор да бъдат отровени от местния гръцки лихвар Калън (Дебелия) Тома, протеже на цариградския Али паша.
В 1875 г. първата схватка с потерите e на 20 март в планината Св. Георги, Гюмюрджинско. Следват битките с турската полицейска и военна сила: на 9 май в планината Чаталтепе, Еноско, на 30 юни — при Бургасдере, Димотишко, на 20 август — в Имаретската кория, Гюмюрджинско, и десет дена по-късно — при Карабунар, Димотишко, където капитанът с 30 четници води бой с 500 души черкези, убиват юзбашията им и още 30 черкези. Бунтовниците дават 3 убити и 5 ранени, Петко войвода е ранен в ръката.
При село Кадъкьой Джафер ага напада четата, по искане на злополучния отровител Калън Тома, в помощ му идва и 600 души войска от Мароня. Четниците разбиват Джафер ага, след бърз марш влизат на 11 май в Мароня, залавят Калън Тома и няколко заптиета, изгарят лихварските му книги, раздават ценностите му на бедните и тържествено напускат града, като отвеждат пленените със себе си. Турската войската ги следва, без да смее да влезе в бой. Водят се преговори за размяна на пленниците срещу освобождаване на 4 четници, заточени в Кипър, и хайдушки ятаци. Ятаците са освободени и 4 заптиета се пуснати. Тъй като четниците остават заточени, лихварят и други две заптиета са екзекутирани.
През 1876 г. поради развихрилите се турски зверства при потушаването на Априлското въстание и последвалата дипломатическа активност, четата не предприема активни действия, за да не излага на излишна опасност беломорските българи.
Руско-турската освободителна война (1877-1878)
На 15 март 1877 г. в планината Чобандаг, Дедеагачко, e първото сражение между бунтовническата дружина и турците. На 13 юни, два дни преди руските войски да форсират Дунава, при село Павлюкюпрюсу четата разбива един кърагалар от Фере.
Организираният в 1869 г. отряд се включва в Руско-турската освободителна война (1877–1878). До края на годината четата има личен състав 300 души и активно действа в тила на турската армия, обезоръжава цели войскови части и пази населението от изстъпленията на „мажирите“ (дезертьори). За по-малко от шест месеца бунтовниците водят девет битки с турските полицейски и военни части и установяват превъзходството си над тях.
В края на декември 1877 г. четата влиза в Мароня и освобождава града и околния район от турска власт. Българската власт се държи и след сключването на 19 февруари (3 март нов стил) 1878 г. на Санстефанския договор, по силата на който градът остава извън границите на България, чак до 9 март. След атаката на войска, башибозук и черкези, водени от двамата паши (генерали) Хасан и Яхия, четниците, предадени от гръцкия поп Филип, се изтеглят с част от населението от града. Заели една височина край Марония, те обстрелват турците, които отстъпват, помислили, че срещу себе си имат руска войска. Така градът е спасен от опожаряване. Убити са 72 турци, 6 четници и десетина жители на Марония, предимно жени и деца.
Дружината се прехвърля в Доганхисар, родното село на войводата, което е в руската зона. Тук руснаците им възлагат охраната на християнското население в Беломорието и Родопите от турски войски, от башибозушките и от дезертьорски формирования на английския полковник Сенклер, нарекъл се „Хидает бей”.
На 13 април в планината Китка, Димотишко, четата в състав 200 души разбива 3000 „сенклеристи”, като няколко десетки от башибозуците са убити.
След 14 дни в следваща битка са убити и ранени 150 сенклеристи срещу 19 убити и ранени българи. Войводата е леко ранен.
Следващото сражение с башибозука на Хидает бей е при село Голям Дервент, Димотишко. Тук Петко войвода има 400 души срещу 1000 на британеца. Българите дават 11 души убити и ранени, като убиват и раняват 35 турци.
На 15 май в руското комендантство в Одрин се явяват неколцина селяни от гръцкото село Плевун и се оплакват на коменданта, че башибозуците се канят да нахлуят в селото им, да го разграбят и опустошат. Комендантът е готов да се притече на помощ, но се оказва, че селото Плевун не е в руската зона, а се намира зад демаркационната линия, където руска войска не може да отиде.
Остава само един начин да бъде предотвратено кръвопролитието, като се изведе населението от заплашеното село и му се даде възможност да премине в безопасната за него руска зона.
На 21 май с малка група от 7 души (3 четници и 4 казаци) и 3 присъединили се по пътя въоръжени одрински търговци Петко войвода влиза в Плевун преди сенклеристките башибозуци. Казаците са изпратени обратно да доведат помощ. Войводата събира селяните в църквата и я барикадира. С точен огън са избити 20-ина нападатели. С фиктивно обещание за предаване в двора на църквата са допуснати първенците на турците. По реда на преминаване между тях на шишето с ракия Капитанът определя главните водачи. Залпът на хайдушките пушки от върха на черковната камбанария поваля тримата първи аги. Това въздействали като удар върху башибозуците, гъмжилото изведнъж се раздвижва и започва панически отлив назад, докато цялата орда се оказва далеч от селото.
След евакуиране на населението в руската зона, на 22 май войводата настига и атакува с 200 свои четници башибозушката орда. Сенклеристите са напълно разгромени, като дават около 200 убити срещу едва неколцина убити и ранени четници.
Войводата пак е ранен. Качен е върху една бърза кобила, реквизирана от Демирлер, и заминава за Одрин, там от 22 май до 24 юни е подложен на лечение в руския военен лазарет, докато зараснат тежките му рани.
На 5 юли четата води последен бой със Сенклеровите части в Дедеагачко. След претърпените поражения сенклеристите се изтеглят от района и се изтеглят към Кърджалийско заедно със своя предводител, където преди настъпването на есента групите им се разпадат.
Четата продължава мисията си в Средните Родопи. На 18 август е първият бой с башибозука при Ешекулак, вторият е на 30 август при „Момина вода“, третият е на 8 септември в Караманджа.
Към дружината на капитан Петко се присъединява и четата на Крайчо войвода. На 14 ноември разрасналата се чета, попълнена с необучени ентусиасти, е отхвърлена от башибозука в битка при село Брезе. След това броят на личния състав е намален и до края на 1878 г. успешно са отбранявани от башибозука Чепеларе, Широка лъка и съседните християнски села. В края на декември в Рупчос идва руски гарнизон и поема тази отговорност.
До март 1879 г. четата е дислоцирана в Средните Родопи, след това преминава в Хасковско, за да предотврати метеж от кърджалийските съседи. В началото на юни 1879 г. след стабилизирането на новата власт, преминала осемнадесет години в борба, четата е разпусната.
След Освобождението
Генерал Скобелев кани Петко войвода да му гостува и след разпускането на четата войводaтa заминава в Русия. Там е представен на император Александър II. Той го произвежда в чин капитан от руската армия, дава му Орден за храброст "Георгиевски кръст" за участието му във войната и имение от 160 000 декара в Киевска губерния, което Петко Киряков скоро продава и се връща в България.
През 1880 г. той се заселва във Варна, където година по-късно се жени за втори път за Рада Кравкова от Казанлък, от котленския род на известния капитан Георги Мамарчев.
На 12 май 1896 г. по инициатива на капитан Петко войвода и други родолюбиви българи в град Варна за защита интересите на българското население, останало след Освобождението в пределите на Турция е основано тракийско (Одринско) емигрантско дружество "Странджа", с което е поставено началото на освободителната организацията на българите бежанци от Тракия. Днес тя носи неговото име. Петко войвода е и сред основателите на Демократическата партия във Варна.
През 1891 г. Петко войвода, който е русофил, е набеден в опит за атентат срещу министър-председателя Стефан Стамболов. Синът му от първия брак с гъркинята Елена от Енос (или Кешан), когото семейството приема охотно и устройва във Варна, е екстрадиран от България, а имотите му, купени с парите на баща му, са конфискувани. При обиск в дома им градоначалникът Спас Турчев заграбва и спестяванията на войводата - 110 акции на стойност 44 000 златни лева и още ценни книжа за около 16 000 златни лева, придобити от продажбата на имението, с които войводата е подсигурил старините си. Хвърлен е и е изтезаван сто и четиридесет дни от 27 юли до 15 декември 1892 г. във варненската тъмница Ичкале (подземията на старите римски терми), след което е интерниран в Трявна. След падането на Стамболов на 18 май 1894 г. той се връща във Варна.
Капитан Петко войвода умира на 7 февруари 1900 г. и е погребан във Варна.
Паметта за войводата
Капитан Петко войвода има над 22 паметника в България – Крумовград, Ивайловград (с. Плевун ), Чепеларе, Варна, на Бунарджика в Пловдив, Стара Загора (в парк Тракия), Асеновград, в Морската градина в Бургас и други. За най-внушителен се смята този в Хасково, открит през 1955 г., дело на Стою Тодоров. В десетки български градове и села има улици носещи името на героя, в Свиленград един от големите квартали се казва „Капитан Петко войвода”.
По случай 160-годишнината от рождението на войводата на 2 декември 2004 г. на хълма Джаниколо в Рим е открит негов паметник (автор професор Валентин Старчев), редом с този на Джузепе Гарибалди.
През 2004 г. в родното му село Доганхисар, Дедеагачко, е открит негов паметник, построен със средства на Българското тракийско дружество. Той се намира в частния имот на местно гръцко семейство, в двора на ловния дом "Сафари" недалеч от центъра на селото.
На остров Ливингстън, Антарктида, на името на бележития българин е наречен връх Петко войвода (Petko Voyvoda Peak).
На войводата са посветени много народни песни, научни изследвания и литературни творби. По сценарий на Николай Хайтов за него е създаден спечелилият изключителна популярност биографичен многосериен филм "Капитан Петко войвода" (1981) с участието на актьора Васил Михайлов в главната роля.
