На днешната дата през 2003 г. светът стана свидетел на събитие, което промени правилата на международната политика завинаги. Операция „Шок и ужас“ започна с масирани въздушни удари над Багдад и даде обещание за нов ред и демократизация на Близкия изток. Днес, точно 23 години по-късно, регионът отново е в пламъци. Причините за сегашната ситуация в Техеран и Дамаск се крият именно в прахта, която американските танкове вдигнаха в иракската пустиня.
Най-голямата стратегическа ирония на войната в Ирак е фактът, че тя неволно изгради най-мощния си противник. Премахването на Саддам Хюсеин – дългогодишният „щит“ срещу персийското влияние – отвори вратите за Иран. Тъй като режимът на Саддам вече не балансираше силите, Техеран успя да изгради своята „Ос на съпротивата“. Това, което започна като опит за установяване на либерална демокрация в Багдад, завърши с „шиитски полумесец“. Той се простира от границите на Афганистан до бреговете на Средиземно море. Днешните елиминации на висши ирански лидери са всъщност закъснял опит да се спре чудовището, което излезе от клетката си именно на 19 март 2003 г.
През 2003 г. стратегията на Вашингтон беше ясна: бързи, хирургически удари по „центровете за вземане на решения“. Целта беше Саддам Хюсеин да бъде ликвидиран още в първите часове, за да се парализира армията му. Днес виждаме същата доктрина. Тя се прилага с още по-голяма прецизност срещу иранската власт. Но докато тогава „обезглавяването“ на Ирак доведе до години на кървава окупация и появата на ИДИЛ, днешната криза в Техеран оставя след себе си плашеща диря. Властта в Близкия изток вече не е в ръцете на диктатори с големи армии. Тя принадлежи на невидими милиции и технологични мрежи, което прави овладяването на ситуацията почти невъзможно.
Войната в Ирак сложи край на класическите сблъсъци между държави. Тя роди „модерния варваризъм“ – войните на прокситата. Без дълбоката дестабилизация, която последва падането на Багдад, групировки като „Хизбула“, хутите в Йемен и иракските милиции никога нямаше да постигнат сегашната си мощ. Близкият изток днес не се бори за граници. Той се бори за влияние чрез „дистанционно управление“. 19 март 2003 г. беше денят, в който държавният суверенитет в региона започна да се разпада. Той отстъпи място на религиозни фракции и идеологически фанатизъм, които днес държат „червеното копче“ в Техеран.
Днес, 23 години по-късно, светът отново е в същата точка. Въпросът вече не е кой ще спечели войната, а кой ще управлява след нея. Падането на Саддам научи света, че е много по-лесно да унищожиш един режим, отколкото да изградиш нов. Докато Техеран потъва в несигурност след вълната от елиминации, призракът на 2003 г. напомня важен урок. Ако няма ясен план за „деня след това“, победата често е само началото на по-голяма катастрофа. Историята на 19 март ни учи, че в Близкия изток стратегическото отсъствие на контрол винаги се запълва от нещо по-радикално това, което е било премахнато.
