Нещо не се връзва на пръв поглед. Катя има лъчезарно, добронамерено излъчване и нещо детинско в погледа. А е най-добрата жена рали пилот у нас. Последното не е толкова впечатляващо, защото останалите се броят на пръстите на една ръка. Далеч по-авторитетно звучи второто й място в европейския шампионат за 2013 г., третото за 2012-а и най-вече това, че завърши преди две години сезона като лидер в световната женска ранглиста където в момента има 1059 имена! Малко от тях обаче са на тези, които брои за истински конкуренти. А това са най-вече мъжете. Защото рали състезанията са си мъжкарска работа, в която освен сила и издръжливост, се иска и здрава доза кураж, а често и липса на всякакъв страх.Защо се е пуснала в тази авантюра? „О, нищо случайно, сякаш съм родена с бензин в кръвта, е отговорът й. - Израснала съм по пистите и трасетата, семейството ми е много запалено по моторните спортове, по коли и мотоциклети. Когато се запознали майка ми и баща ми, искали да ходят с мотор на Формула 1 в Унгария. Отишли при дядо ми и той се хванал за главата. Но все пак купил на 18-годишната си дъщеря един гащеризон, да не мръзне по пътищата. Отишли и гледали.Спомням си, бях 8-9-годишна, когато на легендарното рали „Албена” се появиха две французойки с една кола, цялата нарисувана с шапки. И тогава бях много впечатлена от тях. Казах си – как така в този мъжки спорт се борят тези жени. И поисках след време и аз да бъда като тях. Дойде и този момент. Сега оставяме нашата следа в автомобилния спорт.”И все пак с кого се състезава – с жени, мъже или... със себе си. „Преобладават мъжете, категорична е Катя. - Аз не искам да се меря с жените, а да вървя напред и да ставам все по-добра.На старта да няма мъже и женивсички да са равни и да побеждават най-добрите. Не съм в този спорт, за да си правя реклама, макар че се срещат и такива. Не искам да ме гонят камерите, когато си сваля каската, а да ме приемат просто като равностойна. Отдавна съм забравила такива екстри като маникюр, фризьор. При нас не може да си Барби и да си оправяш колата, като се плескаш с грес и бензин.”Славата не я блазни, защото помни през какво е минала до нея. Загубите в личен план са сигурно повече от спечеленото, но тя си има свое измерение за плюсовете и минусите.„Заради ралитата загубих по едно и също време работата и приятеля си, спомня си началото. - Бях дизайнер в една рекламна агенция и трябваше да напусна, защото не ми стигаше времето. Гаджето ми пък постоянно ми натякваше, че е по-добър зад волана от мен. Е, като стартирахме за първи път, той се озова след 10 завоя по капак, а първият след мен пристигна с 13 секунди по-късно.След години се срещнахме, поздрави ме, каза: „Евала за това, което правиш, успя да се докажеш.” Всъщност го е било страх, че мога да го победя. Но не е само той. Когато започнах, всички бяха мили и учтиви с мен, ухажваха ме, бяха ми приятели. Започнах да ги побеждавам и нещата се промениха коренно. Сега почти нямам приятели. Навън е различно, всички се държат спортсменски, дори джентълменски, но без да те унижават. Тук се плашат от мен. А това е избиване на комплекси – мъже, жени, чисти глупости.”Голямата загуба я застига на 16 години. Тогава в катастрофа загива първият й приятел. Преживява го тежко, но си окача и обецата на ухото – шосетата не са писти. Когато взема книжка, баща й е до нея в първите опити зад волана всеки ден. И до ден днешен е предпазлива.„Шофирането не е игра, твърди рали пилотът Катя, която участва и в доста инициативи за безопасност в движението. - Не мога да разбера нито тези, дето пилят гуми по улиците, нито другите, които надуват музиката – та нали трябва да имаш връзка с всичко наоколо, да чуваш двигателя. Хората не мислят, когато карат, а пускат и лошите си мисли в колата и става нещо кошмарно.Настръхвам от тези масови катастрофи – една сутрин трима, на другата двама загинали, размазани коли, хора в болници. А аз съм непрекъснато нащрек. Ами ако спукам гума или ми се откачи колело? И то съм подготвена. А тези, дето летят като за последно по пътищата, сякаш с тях светът свършва? Не се ли промени мисленето, нищо добро не ни чака.”За този сезон е предвидила 4 до 6 старта в европейския шампионат и няколко у нас. В миналия имаше 9 в Европа, 2 в Румъния и два в България.През миналата седмица се завърна от гръцкото рали „Акрополис”, доволна, че е завършила с навигаторката си – румънката Кармен Поенару, всичките етапи с новата кола „Субару Импреса”. Стана пета в клас Production, в който са пилоти с японските коли „Субару” и „Мицубиши”, след като в първото състезание в Латвия машината й се запали. Следващото изпитание е на Азорските острови в средата на май. Гони, естествено, максимума, но е наясно, че със скромния си бюджет няма големи шансове. Другите са си осигурили по 15-ина и повече стартове и не си губят времето.А нейното време вече за нищо не й стига. Работи във федерацията по автомобилен спорт. Организатор е на рали „България” и на други наши състезания с международно участие, което гълта ненаситно скъпоценните й часове. По професия е дизайнер, завършила е Художествената академия с бакълавърска степен по специалността „Плакат” (сега графичен дизайн) и магистратура по „Пространствено оформление”. Следва от 2005 г. в НСА, катедра „Автомобилен е мотоциклетен спорт”, но още не успява да се дипломира.Самата тя обаче е кипящ вулкан от идеи. Проектът й „Българска роза по европейските трасета” е уникален за популяризиране на страната ни по света. Сама прави дизайна на колата и екипа си. В къщи променя непрекъснато интериора – един път с идеята за море, друг – с великденски или коледни мотиви. Обича да готви, но никога по готови рецепти – всичко е импровизация.„Когато бях тийнейджърка, си мечтаех да се омъжа на 18 години и да родя дете, спомня си замислено жената пилот. - Сега не бързам. Ако родя, ще трябва да прекъсна всичко. Имам планове за моя школа за жени шофьори. Знаете ли колко от тях са без самочувствие само защотонякой до тях бие въображаеми спирачкиили ги съветва – мини го сега този. Или школа за деца, те трябва да са наясно какво става около тях по пътищата от малки. Това е свързано с оцеляването им. Няколко години навън промениха мисленето ми. И сега искам да направя нещо, за да могат хората да станат по-добри, да мислят повече за другите. Не губя надежда, че ще го постигна. Трудностите и адреналинът ме правят по-жизнена. Има време за деца, когато е писано - ще стане.”Девизът на Катя, взет „назаем” от Ницше, звучи доста амбициозно за една крехка жена. „Това, което не ни убива, ни прави по-силни”. Тя обаче никога не е била нито крехка, нито обикновена. Доказала го е и на конкурентите, и на приятелите си.